Данък добавена стойност и износът на софтуер

Според сега действащите разпоредби на закона за ДДС, когато прехвърляте интелектуална собственост, например софтуер, "мястото на изпълнение [на сделката] е мястото, където се намира седалището или обектът на получателя". Това означава, че в случая няма износ. Такъв е недвусмисленият прочит на чл. 22, ал. 1, т. 5, б. "а". На практика това означава, че създаването и продажбата на софтуер и още седемнадесет други стопански дейност не попадат под действието на закона за ДДС и не могат да получат обратно данъка, който е платен, осигурявайки вложенията в съответната дейност. Става дума преди всичко за електричество, компютри, офис оборудване и лицензиран софтуер.

Софтуерните фирми, а също и тези в електрониката, особено по-големите и работещи за претенциозни, външни пазари, смятат, че те би трябвало да могат да получават обратно 20 на сто от стойността на продажбите за своите клиенти. Ние не смятаме, че фирмите в електрониката попадат под действието на чл. 22, ал. 1 от този закон. Не искаме да обсъждаме и всекидневните очевидности на справедливостта, смисъла на термините "износ", "прехвърляне на права", "стопанска дейност" и "сделка".

Смятаме, че е крайно наложително обаче да се обсъдят възможните решения на казуса, техните условия и последици. Правно-технически решенията на случая със софтуерните фирми са елементарни и има две възможности:

А) признаването на софтуерния продукт за стока и

Б) промяна в тълкуването на мястото за изпълнение на територията на страната, т.е. на продавача.

При вариант "А", терминът "място за изпълнение" почти автоматично получава нужното тълкуване. Защитавайки тези решения, износителите на софтуер не смятат за нужно да обсъждат условията за прокарване на тези решения. Те са на мнение, че това е работа на данъчните власти.

Според нас, има технически условия за недвусмислено доказателство, че софтуерният проект е предмет, например ако авторът го подписва с електронен подпис. Затова посочените по-горе законодателни решения могат да бъдат приети и биха имали смисъл както за фиска, така и за фирмите, ако са налице следните обществени условия:

1) Приходът от продажбите се връща в страната;

2) Той се записва като доход на лицата (били те физически или юридически);

3) Тези лица плащат съответния подоходен данък.

Смеем да твърдим, че тези идеални условия не са просто неизпълними. Те биха довели до значително свиване на свободата на софтуерните фирми, до по-малко чуждестранни инвестиции в отрасъла и до зависимост от усмотрението на данъчната администрация, която би била в правата си да тълкува дали горните условия са били налице.