След 20 –годишна гражданска война и управлението на ултрарелигиозното талибанско правителство, Афганистан е още девствена земя за света на технологиите и Интернет. И все пак там има връзка с Мрежата. Допотопна, ограничена и само за талибанските лидери и богатите наркобарони. Това все още е така, дори и след “стъпването” на антитерористичната коалиция и смяната на правителството в Кабул.

Първите телекомуникациионни средства: радиото, телефона и телеграфа се появяват в Афганистан през 20-те години на миналия век, с поддръжката на тогавашния местен лидер Аманул Хан. Изграждат ги естествено съветски инженери.

В талибанския период от 1996г. телекомуникациите тотално се сриват. Работи само един радиопредавател в Кабул, от който се говори на три местни езика и английски, но не и на руски. От 1998г. се закриват всички телевизионни центрове (10 на брой) и остава само този в Кабул. В страната има общо 100 хил. телевизора.

Същата година обаче талибанското правителство издава указ, с който забранява телевизията под страх от смъртно наказание. През септември 1998 г. щатскта Telephone System International (TSI) подписва договор за милиони долари с талибанското правителство за изграждането на съвременана телефонна мрежа за международна връзка и достъп до Интернет. Компанията успява да реализира само част от проекта (създава международни спътникови канали), защото правителство на САЩ се намесва и блокира сделката .

Дори тогава обаче по-влиятелните и богати афганистанци използват Интернет през провайдерите в съседен Пакистан. След идването на щатската TSI, Афганистан е имал пряка връзка с 13 страни в света (сред тях са: САЩ, Канада, Саудитска Арабия и Великобритания) .

Миналата година правителството на талибаните изцяло забранява Интернет на цялата територия на страната. Ако някой от местните бъде заловен от т.н. “религиозна полиция”, бива наказват според законите на Шериата.

В официалния декрет на талибаните се казва, че ” правителствените и неправителствените организации, афгански или международни нямат право да използват Интернет”. Засегнато е преди всичко представителството на ООН в страната. През есента на миналата година екипите на ООН бяха заплашени със смъртно наказание, ако използват Мрежата. Целият хардуер в офисите на организацията е запечатан.

Единствено за генералния щаб на табиланите в Кандахар се допуска връзка. Лидерите на талибанското движение използват портативни спътникови системи за връзка с Интернет, работещи чрез нискоорбитални станции от типа на “Иридиум”. До началото на военните действия със САЩ, с компютри са разполагали само много малък кръг от специалисти към Ал Каида. Тази техника се използва предимно за военни цели и за планиране на терористични атаки.

През януари 2002 г. Ericsson инсталира в Кабул ново ообрудване за GSM мрежа. Това стана по време на общата паника от терористични актове. Мобилната връзка бе предимно за представителите на ООН и хуманитарните мисии, за да им бъде осигурен “достъп” до останалия свят. Ericsson предостави 200 апарата, модел R250.

В Кабул живеят повече от 1 млн. души. Цялата страна е с население 26 милиона. За Интернет там се използва двубуквен код AF, трибуквеното съкращение и AFG и цифровия код 004. До началото на антитерористичната операция, в Афганистан има само една наземна станция Intelsat, която има канал само до Иран. Работи и станцията Intersputnik

Излишно е да се казва, че в Афганистан няма търговски мрежови оператори. В страната има факсова и модемна връзка, но само да определени части от територията. Всички чужденци там използват портативни спътникови ситеми за връзка с Интернет. Затова и не може да става дума за цени за достъп до мрежата, провайдери или наети телефонни линии.

Както и в миналото, телефонни връзки използват все още само малък брой хора, които имат високи доходи от наркобизнес. Самите връзки са с доста ограничен набор от услуги. Няма междуградски линии. Връзката между Кабул, Мазари –Шараф, Герат, Кандахар и Джелалабат става чрез спътникови станции и наземни радиорелейни линии.

След падането на талибанското правителство нещата не са се променили особено. В гр. Теган където живеят 50 хил. души, местната радиостанция работи само 2 часа на ден. За компютри и друга високотехнолочина техника и то за обикновеното население, и дума не може да става.

Дълги години информационно-технологичната изолация е основна част от политиката на талибанското правителство. Целият контрол над информационните средства е в техни ръце и е един от основните инструменти за запазването на властта им.