Катерина Огнянова, в-к "Капитал"

Когато се заговори за авторски права и нови технологии,човек някак автоматично се сеща за нелегално съдържание, оплаквания на звукозаписната и филмовата индустрия, съдебни дела срещу тийнейджъри и спиране на платформи за обмен на файлове. Според защитниците на онлайн свободите (важно място сред които заема американският преподавател по право ЛорънсЛесиг) обаче всичко това са само аспекти на далеч по-сериозен проблем - стремежа на бизнеса, често подкрепян от законодателите, да ограничи възможностите на хората за създаване на нова култура.

„Науката, културата, политиката... всичко е ремикс: базира се на вече съществуващи идеи.“ *

Малко изненадващо тук под нова култура се разбира... ами почти всичко. Естествено в това влиза песента, която си написал, картината, която си нарисувал, малката ти уебанимация и предългата ти носталгична поема. А също и унищожителната критика, която си направил на някой филм, текстовете в уебблога ти, домашното видео с рождения ден на сестра ти и пътуването до Охридското езеро. Евтините дигитални технологии на последните години позволяват на всеки да се развихри - и да твори. Компютрите създават нов тип култура на ремикса, в която човек не просто пресъздава, а направо използва фрагменти от чужди произведения. Така например, вместо да разказваш книги и филми, да обясняваш картини и да описваш снимки, спокойно можеш просто да включиш част от тях в своя видеоматериал, текст, сайт... С което в общия случай попадаш под ударите на закона. Понеже почти сигурно някой има авторски права над парченцето, което си включил в творбата си. Положението е още по-лошо например за хората, които се опитват да правят авторски филми (дори да не използваш чужди кадри, вероятно дължиш куп пари за музиката, която се дочува фоново), да миксират песни или да събират онлайн архиви. Сред последните е американецът Ерик Елдред, който в отчаян опит да накара дъщерите си да прочетат книгите на Натаниъл Хоторн прави своя малка онлайн библиотека. Точно по това време американската държава за пореден път увеличава максималния срок, за който някой може да държи авторски права върху произведения. Когато Елдред научава, че ще чака още двадесет години, преди да има достъп до книгите с изтичащи права, които е искал да публикува на сайта си, той решава да се обърне към съда. Негов адвокат е Лари Лесиг. За съжаление юристът не печели делото, но с него започва походът му в защита на свободната култура.

Основен враг в случая се оказват въпросните авторски права. Разбира се, Лесиг не се обявява изцяло против тях (малко професори по право имат чак толкова радикални възгледи за регулацията). Очевидно, когато човек създаде нещо, той трябва да получи възможността да се разпорежда с него както намери за добре, а при желание и възможност - и да прави пари от това. И не, не е добра идея вместо това хората да си изтеглят нещото от пиратски сървъри.

„Целта на борбата ни не е да можем да слушаме Бритни Спиърс безплатно. Ако беше така, щях да съм в противниковия лагер - по мое мнение не трябва да се слушат песни на Бритни Спиърс независимо от цената им.“

Голяма част от създателите на алтернативна култура обаче намират за неадекватен начина,по който авторските права работят в момента. Първият голям проблем са сроковете. И в САЩ, и в Европейския съюз в общия случай те важат седемдесет години. Което значи, че ако човек напише книга или песен, тя не става достъпна за свободно ползване цели седемдесет години след смъртта му. Това влиза в известно противоречие с теорията, че основната цел на авторските права е мотивирането на твореца да създава произведения. Лорънс Лесиг заявява по повода: „Независимо колко удължавате срока на авторските права, Елвис няма да напише нова песен.“ Втора неприятност е обхватът на интелектуалната собственост. Тя влиза в сила за всичко и всеки, независимо дали той го желае или не. Бихме могли да приемем например, че писателите с постоянно преиздавани бестселъри (а по-често техните издатели) държат до последно на авторските си права, защото печелят много пари от тях. Останалата огромна част от книгите на пазара обаче се печата само веднъж, след няколко години излиза от продажба и вече много рядко някой чува нещо за нея.

Колко от създателите на такива произведения биха имали нещо против творчеството им да попадне в онлайн библиотека, където да бъде достъпно за много хора? Това, което защитниците на свободната култура предлагат, е приемането на модел, при който продължителни авторски права се дават само на онези, които специално ги поискат с попълване на прост формуляр или плащане на символична такса. Останалите произведения след изчакване от няколко години спокойно биха могли да стават свободно достъпни. И ако всичко дотук са общи съображения, някои от задаващите се на хоризонта ограничения на свободата да създаваш и споделяш са директно свързани с технологиите. Причината за това е, че почти всяка смислена употреба на произведение онлайн е свързана със създаване на негово копие... а създаването на копия се регулира законово. Ако четете традиционна книга, слушате песен по радиото или отидете на кино, законите нямат специални претенции към вас. От друга страна, за да прочетете книга или чуете песен в интернет, по правило се сдобивате с нейна версия на собствения си компютър. А законът се сдобива с повод да ви се меси - независимо дали и доколко разбирате това и се вълнувате от него.

„Правото е станало безумно сложно. Щом иска да регулира хората всеки път, когато използват компютър, то поне би трябвало да бъде достатъчно простичко и разбираемо за тях. В противен случай си заслужава пренебрежението, с което се отнасят към него. Като професор по право съм малко притеснен от това, което говоря.“

Оттук нататък, казват защитниците на свободния интернет, положението започва да се влошава. Технологиите, които днес дават на човек свободата да прави почти всичко, малко по малко започват да се изменят, за да се пригодят към изискванията на закона и желанията на големите компании.

Появяват се и технологии, специално предназначени да съхраняват и предпазват безценната интелектуална собственост от посегателство. Човек си плаща за компактдискове, които не може да копира, плеъри, свирещи само проверени, доказано легално придобити песни, филми, които не могат да бъдат гледани повече от веднъж... и още, и още.

Създава се малко абсурдният навик формати и технологии да бъдат набеждавани за незаконни. DivX видеоформатът - защото е използван при много пиратски копия на филми. Децентрализираните мрежи за обмен на файлове между потребители (P2P) - защото хората ги използват за нелегално съдържание. И така нататък.

Понастоящем създаването, споделянето и разпространяването на култура е слабо контролирано. Интернет позволява да извършиш какво ли не, включително и да нарушиш закона. Според по-мрачните прогнози за бъдещето обаче само след няколко години интернет ще забранява какво ли не - включително неща, които са в рамките на закона. Като например да качиш последната си презентация (уви, по-голяма от три мегабайта) на безплатен сървър, без за целта да ти трябват подпис, печат и двама свидетели. Развлекателната индустрия - най-вече, но не само щатската - разполага с работещи механизми за натиск и над компаниите, произвеждащи оборудване, и над интернет доставчиците, и над законодателите. И по всичко личи, е готова да ги използва. Впрочем след атентатите от 11 септември властите в САЩ също мечтаят за една по-здраво контролирана глобална мрежа.

„Случвало се е при мен да идват хора и да казват: „Книгите ти са твърде песимистични!“ А след време идват отново и казват, че песимизмът ми в крайна сметка е бил недостатъчен.“

В търсене на начин да се справи поне с част от проблемите, които вижда в регулацията на авторски права, през 2001 г. Лорънс Лесиг създава организацията Creative Commons. Целта му е да направи за свободната култура това, което Ричард Столман прави за свободния софтуер. През осемдесетте години на миналия век Столман започва движение в подкрепа на отворения код. Той създава и специален софтуерен лиценз, наречен GPL, позволяващ на всеки да използва лицензираната програма за произволна цел, да я разучава и променя, да разпространява копия и свои модификации.

Creative Commons от своя страна иска да даде на създателите на някакво произведение (музика, текст, изображение и т.н.) лесен начин да се откажат доброволно от някои права, които авторството им гарантира. Организацията предлага различни лицензи, под които човек може да пусне творбата си. С тях може да се разреши използването, разпространението и изпълнението на произведението, за всякакви или само за некомерсиални цели. Възможно е да се позволи на желаещите да го променят по свой вкус, като евентуално им бъде наложено задължение да разпространяват модификациите под подобен Creative Commons (CC) лиценз. При повечко добра воля можете да оставите всички да правят всичко с творбата ви, стига да ви споменават като неин оригинален автор. Създаден е и начин качени в интернет произведения автоматично да бъдат разпознавани като достъпни за свободно използване, така че търсачките да могат да ги откриват и индексират.Yahoo вече стартираха такава услуга - на search.yahoo.com/cc човек може да издирва материали, достъпни за свободно използване и промяна.

Лицензирането с CC (както и това с GPL при софтуера) не значи непременно, че човек се отказва да печели пари от произведението си. Музикантите например могат да лицензират (и някои от тях като Beasty Boys вече го правят) музиката си така, че да позволят на всеки да прави нейни ремикси, без да иска специално позволение. В същото време обаче те запазват правото си единствени да продават собствените си песни.

Основна цел на Creative Commons е формирането на общества, които ценят свободната култура и споделянето на идеи. Приоритетен проект на организацията, наречен iCommons, предвижда превод на лицензите и хармонизирането им със законодателствата на различни страни. Отскоро такава страна е и България - работна група на „Интернет общество - България“ привежда лиценза в съответствие с местното авторско право. Вече са стартирани няколко CC проекта, един от които - Open Culture Bulgaria (www.open-culture.net), има амбиции да се развие в портал към онлайн ресурсите на българската (и не само) свободна култура.

„Това е борба за надмощие. Проблемът ни е, че сме безсилни. И най-важната причина за това е, че повечето хора не осъзнават проблема. Не забелязват как им е отнеман контролът върху собствената им култура.“

Така започва един от пътищата към свободна култура - и по света, и у нас. Ако се намери кой да го забележи, той може и да доведе до някаква промяна - по начина, по който отвореният код го направи. А междувременно имате възможност да лицензирате домашното видео с рождения ден на сестра си, така че да го използвам в някой от следващите си мащабни творчески проекти. Побързайте!

* Цитатите в статията са от лекции на Лорънс Лесиг